История

Изложбите на илюстрацията и книгата започват да се организират през 60-те години на миналия век. Първото такова събитие е през 1966 г. и е дело на секция „Графика“ към СБХ. Две години по-късно е и първата изложба, която носи името „Национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата и изложба на българската книга“. Следващите издания са през 1969 и 1970 г., а след това изложбите са веднъж на две години. Те никога не получават статута на биенале, но успяват да се наложат като основен авторитет в света на родната илюстрация. Общо са организирани 13 такива събития в периода 1968 – 1990 г. Спорно е дали е имало изложба през 1992 г., тъй като каталог и награди няма, а истории за събитието откриваме в откъслечни статии. През 2006 г. беше направен опит за подновяване на традицията с единична изложба в залите на "Шипка" №6, но продължение не се случи. През 2018 г. сайтът "Българска илюстрация" пое инициативата да създаде "Биенале на илюстрацията", реализирайки голяма изложба и издавайки цветен каталог.

В обширния исторически преглед по-долу ще откриете много информация и снимки от изминалите издания, ще допълваме текста в продължение на времето и бъдещите изложби. Цялостното проучване е дело на д-р Милена Радева и молим, ако решите да ползвате тези материали за лични или медийни цели, да подадете коректно източника в библиографската си справка.

Благодарим и приятно четене!  

1966-1968, 1969-1970, 1972, 1974, 1976, 1978, 1980, 1982, 1984, 1986, 1988, 1990-1992, 2006

1966-1968 г.
начало на една традиция

Две първи национални изложби на илюстрацията
и изкуството на книгата

През юли-август 1966 г.[1] в залата на СБХ на ул. „Раковски“ 125 е организирана Първата национална изложба на илюстрацията. Замислена е първона­чално като биенале, но не успява да се осъществи като такова поради пропуски в организацията – липсата на комитет, който да сформира жури, да определи експонатите, да състави документа­цията и да „организира пропагандата“. В същия период са представени и изложба на паркова скулптура, и изложба в Бургас, които стават фокус на СБХ. Така илюстрацията остава само в ръцете на секция „Графика“ и не е общосъюзно мероприятие. Плакатите са разлепени едва след откриването на изложбата, каталог няма, а наградите се връчват след нейното закриване. Ето защо изложбата минава без особен интерес от страна на публиката и на ръководните органи. Събитието не успява да се реализира като биенале и поради факта, че на него няма международно присъствие или жури, затова то остава в историята на илюстрацията като „обща изложба“. Атанас Стайков повдига и въпроса за връзките и приятелските отношения, които художници, издатели и главни редактори имат, тъй като те невинаги водят до позитивни резултати и добри худо­жествени решения.

В изложбата вземат участие Иван Кирков и Евгени Босяцки със свои трактовки на Шекспирови произведения – най-вероятно същите произ­ведения, предложени и в Лайпциг. Иван Кожухаров предлага линорези към „Предания от изчезналия град“ и „Житие и страдание“ – и двете книги са публикувани през 1966 г. Експресивните тушови рисунки на Борис Ангелушев към „Немили-недраги“ още веднъж демонстрират лекотата, с която все­признатият художник работи. Александър Поплилов участва в изложбата с работата си по „Трите баби“, издадена през 1961 г. Иван Кьосев, който доказано отговаря на очакванията за българската книга и илюстрация, пред­ставя „Приказки на Братя Грим“ (в два тома) и „Изгубеният свят“. Това е една от редките книги на 60-те, чийто печат не успява да унищожи оригиналното излъчване на творбите, а създава хомогенен продукт. Близки по идея са и илюстрациите на Петър Чуклев към „Приказки от Вилхелм Хауф“. Любен Диманов е включен в изложбата с рисунки към произведенията „Юноша“ и „Зелени ниви“, а Борислав Стоев – с „Българи от старо време“ (с необичайна интерпретация на текста в стила на примитива). Любен Зи­даров представя илюстрациите си към „Морско вълче“. В експозицията не намират място Илия Петров, Никола Мирчев, Б. Димовски, Тодор Динов и Александър Денков. Изложбата акцентира върху произведения, насочени към възрастните, по-малко са книжните илюстрации за малки деца. В експозици­ята на детска илюстрация намират място и Нева и Анна Тузсузови, Мана Парпулова, Златка Дъбова, Марко Бехар и др. Общият фон на изложбата демонстрира търсенията на илюстраторите към по-големи и значителни литературни произведения на български и чужди автори.

Две години по-късно, на 15 май 1968, в изложбената зала на „Гурко“ 1 официално се открива първата[2] „Национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата и изложба на българската книга“. Събитието е орга­низирано от Комитета за изкуство и култура, СБХ и държавното обедине­ние „Българска книга“, които искат да поставят гръмко начало на ежегодно представяне на най-добрите постижения в сферата на българското книго­производство. В тази първа изложба са експонирани 692 илюстрации на 68 художника, 163 художествено оформени книги и 35 обложки. 17 издателства показват 539 книги, а трима автори представят 15 табла с шрифтове.[3]

Това точно попадение в организацията на изложбата успява да обедини всички поколения български художници, работили някога в полето на книжното изкуство. Както първите създатели на илюстрация, така и техните първи ученици и част от най-младото поколение, което работи в България до края на 80-те години. В една от залите на изложбата е експонирана и възпоменателна колекция от творби на „учителите“ Борис Ангелушев (1902–1966), Илия Бешков (1901–1958) и Георги Атанасов (1904–1952).

Изложбата събира в едно пространство илюстрации и книги, издадени през предходните две години, и включва художествена литература (за деца и възрастни) и учебници. Големият брой участници в експозицията пред­ставя широк набор от индивидуални почерци, освободили се от догмите на V конгрес и доклада от 1953 г. „Обсъждане състоянието и задачите на съвременната българска илюстрация“ и поели по новата идеологическа линия на Априлския пленум, VIII конгрес и поуките от изложението в Лайпциг през 1965 година. Проф. Васил Йончев определя тази първа синхронизирана изява на българските илюстратори и художници на книгата и шрифта като „Из­ложба, която изненадва със своите постижения във всички свои раздели“.[4]

Доказалите се, утвърдени в годините имена (Александър Денков – „Илиа­да“, Иван Кьосев – „Валенщайн“, Христо Нейков – „Ехо от детството“, Иван Кирков – „Трагедията на човека“, Петър Рашков – „Човекът, който имаше съвест“) остават верни на себе си и в тази изложба показват най-доброто от постигнатото до момента. Графичните композиции много премерено контактуват с текста и наборните полета в книгите на Иван Кирков, Любен Диманов („Лирика“), Петър Рашков и читателят започва да възприе­ма разтворите като една обща композиция, а не като отделни елементи, разхвърляни из страницата – текст, заглавие, илюстрации.

За първи път се връчва и награда „Борис Ангелушев“, която печели Ал.ек­сандър Денков за илюстрациите си към Омировата „Илиада“.[5]

Развитието на художествения език и политическата свобода на худож­ниците им позволяват да разширят не само техническите средства, с кои­то работят, но и композиционните си решения, стил и почерк. Силното и ясно опростяване на формите, извеждането на локални цветове, изградени не чрез класическите художествени похвати на живописта, а чрез много­бройни малки елементи, вплетени в стилизирана форма, са техники, харак­терни за традиционните български занаяти, текстил и приложни изкуства. Редки са случаите на опити за натуроподобност или реализъм.

В каталога на изложбата са включени и няколко неиздадени произведения. Личните търсения на Александър Поплилов върху темата за „Дон Кихот“ и на Анна Тузсузова към приказката „Пепеляшка“.

Младите художници Богдан Бенев, Христо Брайков, Мана Парпулова, Ру­мен Скорчев, Мира Йовчева представят илюстрации от две-три различни произведения. Петко Абаджиев, Борислав Стоев, Васил Йончев, Владислав Паскалев, Жана Костуркова, Иван Кьосев, Христо Нейков, Любен Зидаров, Евгени Босяцки и Иван Иванов са в състава на журито, което определя не само наградите, но и допуснатите до представянето произведения и художници. Техни илюстрации и книжни оформления са експонирани в гале­рията, но не взимат награди.

Постиженията на отличените и на взелите участие в тази първа нацио­нална изложба художници не са плод на иновативни художествени техники или похвати, както отбелязва и критиката по онова време. Новото, което се представя пред публиката, е персоналното отношение на всеки автор към фабулата на текста, личната трактовка и смелите художествено-ес­тетически решения, които читателите наблюдават през последните пет- шест години.[6] „Революционните изменения, които се извършиха за толкова кратък период в изкуството на книгата, минаха някак незабелязано пред очите ни“[7] – пише Максимилиян Киров след изложбата.

д-р Милена Радева


[1] Зидаров, Л. Илюстрацията в Националната изложба и във всекидневието. Изкуство, 1966, кн. 8-9, с. 12-18; Лаптева, А. Национална изложба на илюстрацията. Пламък, 1966, кн. 9, с. 93-94; Стойков, А. Някои въпроси за родната илюстрация. Работническо дело, бр. 205, 24 юли 1966

[2] Някои статии признават за първа изложбата през 1966 г., други – тази от 1968 г. Броенето по-късно през годините също е объркващо. – бел. авт.

[3] Р. Д. Първа по рода си. – Работническо дело, год. XLII, бр. 136, 15 май 1968, с. 3

[4] Йончев, В. Първата национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата. – Изкуство, 1968, кн. 8-9, с. 3-12

[5] Свинтила, В. Илюстрациите на Ал. Денков към „Илиада”. – Народна култура, бр. 52, 30 декември 1967

[6] Трябва да се има предвид, че изложбата е организирана през май 1968 г. с книги, излезли от печат 1966–1968, което означава, че са работени поне една-две години по-рано. – бел. авт.

[7] Киров, М. Успех, който задължава. Литературен фронт, бр. 26, 20 юни 1968

 

1969-1970 г.
в търсене на нов път

Историята на илюстрацията в България
започва с малки стъпки

През 1969 г. се организира Втората[1] национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата. Тя не получава широк медиен отзвук в средите на изкуството и критиката, но за сметка на това има каталог, който е достигнал до нас. В него откриваме, че са участвали общо 59 художника с общо 433 илюстрации, 36 корици и обложки, 103 оформления на книги и 9 шрифтови табла.

Една година по-късно, през 1970 г.[2] се състои и Третата национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата. Смело можем да кажем, че тези изложби вече се превръщат в стожер на качество и естетика на родната илюстрация, оформление и книга. Поредната експозиция отстъпва по качество и представителност на предходните две, навярно защото в състава ѝ липсват някои от значимите илюстратори, които вече са наложили своя стил, работа и представяне на националните изложби и международните форуми, но и заради ежегодното издание, което ще се промени след това. В пространството се усеща повече въздух и белота в страниците на произведенията. Общият поглед върху изображенията създава впечатление за „целенасочена емоционалност“ и провокация към разсъждения от страна на художниците към посетителите на изложбата и читателите. „Това е новото светоусещане на художника, участник в настоящата изложба“. Постепенно започват да се отличават и разграничават различните стилове и техники на творците, които целят лично, авторско представяне и прочит на литературното произведение. Всеки художник цели да покаже себе си в експозицията, а не да е част от общата маса, базирана на родова принадлежност, политическа догматика или унифицирана стилистика. В „Моите песни“ Р. Скорчев демонстрира колко въздействаща може да бъде илюстрацията в съчетание с емоционално наситено литературно произведение, макар тези рисунки да не олицетворяват характерния почерк на твореца. По-лесно публиката може да го разпознае в „Под Ленинската стряха“, където изображенията са изцяло изградени на принципа на „жива“ тушова рисунка и лек, цветен акварел. Макар еднотипни, образите на децата от Лениновия дом са весели, интересни, щастливи и открито заявяват своята емоционалност. Белотата на страниците създава естествено пространство за въздушните рисунки и те не се нуждаят от допълнително насищане на композицията. В „Сърната на художника и трите луни“, предназначена за по-големи деца, рисунката се променя, но остава лесно разпознаваема като стил. Композициите стават по-фантазни и условни, но не губят връзката си с реалността, а я видоизменят. Н. Тузсузова от своя страна остава искрено вярна на народния си стил в „Улички бъбривки“ и „Ручеят от планината“. Нейният колорит, образност и маниер на изграждане на формата създават все по-пъстроцветни светове, в които народното творчество е първоизточник на идеи, елементи и композиции. М. Парпулова, която работи в същата стилистика, представя три илюстрации към „Ането“. Б. Стоев запазва своя живописен пластически подход в „Морски приказки от цял свят“. Художникът успява да съчетае сложната гама и палитра от цветове, които създават усещане за материалност на обектите, с плоските геометризирани форми, които ги изграждат. Именно съчетаването на наглед невъзможни неща оформя и цялостната композиция на всяка от илюстрациите му. На страниците се редуват малки и големи обекти, повечето от които не би трябвало да са в такива мащаби – огромни риби, малък кораб с много хора, голям замък на малък остров – илюзии, които звучат реално в детското съзнание и книга. И. Кожухаров продължава да работи, имитирайки дърворезбена графика. Участва в изложбата с вече представените през 1968 г. илюстрации към „Съкровищница“ на А. Каралийчев и „Гори Тилилейски“ на Е. Пелин. Г. Ковачев черпи вдъхновение за изображенията си директно от приказния епос, който читателят открива в двете серии по мотиви от народни приказки („Народни песни“ и „Разкази на Г. П. Стаматов“). И. Кьосев със своето богато техническо разнообразие, което успява да нагоди към идеите на всяка литературна творба, представя серия от илюстрации към „Жерминал“. Огромната разлика, която се забелязва в тези творби спрямо предходни негови произведения, е обяснима отново с различния текст. Произведението на Е. Зола, което описва живота на миньорите в малко френско село през XIX в., създава усещане за пагубност и обреченост. „Експлоатацията на човек от човека, хилядите лица на ежедневното насилие, неволите на един живот, в който е забранено дори да се надяваш“[3] – емоциите, „нарисувани“ от Зола, са претворени от Кьосев посредством къс щрих, монументални фигури и наситени композиции.

В илюстрациите, представени в началото на 70-те, се наблюдават не само нови техники и стилизация на образите и пространството, но и търсене на нови композиционни решения, които да провокират мисленето, естетическите усещания и възприятия на читателите. Опит да диференцират нов, личен стил правят Л. Диманов, Ю. Минчев, М. Парпулова, Г. Чаушов, Здр. Мавродиев, Л. Чехларов и др.

П. Чуклев дефинира нов етап на творческата си работа – илюстрациите му към „Алиса“, представени на предходната изложба, са доразвити в илюстрациите му към „Рицарят“. Декоративните елементи са взели превес в изграждането на образите и формите в илюстрациите на книгата и по този начин самите те „изплитат“ нова, сложна сюжетност. Л. Чехларов се осланя на мотиви, директно заети от географията на приказката „Паячето“, като по този начин създава компилиран нов свят, плод на примитива на африканските народи и детската фантазия. В изложбата се представят и младите художници И. Газдов, Б. Бенев, Г. Чаушов и К. Миладинова. В общото послание на експозицията личат два главни аспекта – народният декоративен елемент и личните художествени търсения. Като цяло изложбата от 1970 г. е най-слабата до момента, но дава път на нови, млади художници да покажат своето творчество. Представени са общо 63 художника, някои от които с вече презентирани книги, а други само с проекти към произведения.

Тези общи черти на художниците, които се стремят да видоизменят реалността и да я превърнат в своя собствена интерпретация на литературния текст, характеризират в най-общ план посоката, в която родната илюстрация поема. В тази обща посока всеки автор намира собствен път и тръгва по него.

 д-р Милена Радева


[1] Приемаме, че първата изложба от серията такива е през 1968 г. – бел. авт.

[2] Джурова, А. Бележки за изложбата на илюстрацията и изкуството на книгата. Изкуство, 1970, кн. 6, с. 10-14

[3] Анотация към книгата на Е. Зола, 2009 г. – бел. авт.