1969-1970 г.
В търсене на нов път
Историята на илюстрацията в България
започва с малки стъпки
През 1969 г. се организира Втората[1] национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата. Тя не получава широк медиен отзвук в средите на изкуството и критиката, но за сметка на това има каталог, който е достигнал до нас. В него откриваме, че са участвали общо 59 художника с общо 433 илюстрации, 36 корици и обложки, 103 оформления на книги и 9 шрифтови табла.
Една година по-късно, през 1970 г.[2] се състои и Третата национална изложба на илюстрацията и изкуството на книгата. Смело можем да кажем, че тези изложби вече се превръщат в стожер на качество и естетика на родната илюстрация, оформление и книга. Поредната експозиция отстъпва по качество и представителност на предходните две, навярно защото в състава ѝ липсват някои от значимите илюстратори, които вече са наложили своя стил, работа и представяне на националните изложби и международните форуми, но и заради ежегодното издание, което ще се промени след това. В пространството се усеща повече въздух и белота в страниците на произведенията. Общият поглед върху изображенията създава впечатление за „целенасочена емоционалност“ и провокация към разсъждения от страна на художниците към посетителите на изложбата и читателите. „Това е новото светоусещане на художника, участник в настоящата изложба“. Постепенно започват да се отличават и разграничават различните стилове и техники на творците, които целят лично, авторско представяне и прочит на литературното произведение. Всеки художник цели да покаже себе си в експозицията, а не да е част от общата маса, базирана на родова принадлежност, политическа догматика или унифицирана стилистика. В „Моите песни“ Р. Скорчев демонстрира колко въздействаща може да бъде илюстрацията в съчетание с емоционално наситено литературно произведение, макар тези рисунки да не олицетворяват характерния почерк на твореца. По-лесно публиката може да го разпознае в „Под Ленинската стряха“, където изображенията са изцяло изградени на принципа на „жива“ тушова рисунка и лек, цветен акварел. Макар еднотипни, образите на децата от Лениновия дом са весели, интересни, щастливи и открито заявяват своята емоционалност. Белотата на страниците създава естествено пространство за въздушните рисунки и те не се нуждаят от допълнително насищане на композицията. В „Сърната на художника и трите луни“, предназначена за по-големи деца, рисунката се променя, но остава лесно разпознаваема като стил. Композициите стават по-фантазни и условни, но не губят връзката си с реалността, а я видоизменят. Н. Тузсузова от своя страна остава искрено вярна на народния си стил в „Улички бъбривки“ и „Ручеят от планината“. Нейният колорит, образност и маниер на изграждане на формата създават все по-пъстроцветни светове, в които народното творчество е първоизточник на идеи, елементи и композиции. М. Парпулова, която работи в същата стилистика, представя три илюстрации към „Ането“. Б. Стоев запазва своя живописен пластически подход в „Морски приказки от цял свят“. Художникът успява да съчетае сложната гама и палитра от цветове, които създават усещане за материалност на обектите, с плоските геометризирани форми, които ги изграждат. Именно съчетаването на наглед невъзможни неща оформя и цялостната композиция на всяка от илюстрациите му. На страниците се редуват малки и големи обекти, повечето от които не би трябвало да са в такива мащаби – огромни риби, малък кораб с много хора, голям замък на малък остров – илюзии, които звучат реално в детското съзнание и книга. И. Кожухаров продължава да работи, имитирайки дърворезбена графика. Участва в изложбата с вече представените през 1968 г. илюстрации към „Съкровищница“ на А. Каралийчев и „Гори Тилилейски“ на Е. Пелин. Г. Ковачев черпи вдъхновение за изображенията си директно от приказния епос, който читателят открива в двете серии по мотиви от народни приказки („Народни песни“ и „Разкази на Г. П. Стаматов“). И. Кьосев със своето богато техническо разнообразие, което успява да нагоди към идеите на всяка литературна творба, представя серия от илюстрации към „Жерминал“. Огромната разлика, която се забелязва в тези творби спрямо предходни негови произведения, е обяснима отново с различния текст. Произведението на Е. Зола, което описва живота на миньорите в малко френско село през XIX в., създава усещане за пагубност и обреченост. „Експлоатацията на човек от човека, хилядите лица на ежедневното насилие, неволите на един живот, в който е забранено дори да се надяваш“[3] – емоциите, „нарисувани“ от Зола, са претворени от Кьосев посредством къс щрих, монументални фигури и наситени композиции.
В илюстрациите, представени в началото на 70-те, се наблюдават не само нови техники и стилизация на образите и пространството, но и търсене на нови композиционни решения, които да провокират мисленето, естетическите усещания и възприятия на читателите. Опит да диференцират нов, личен стил правят Л. Диманов, Ю. Минчев, М. Парпулова, Г. Чаушов, Здр. Мавродиев, Л. Чехларов и др.
П. Чуклев дефинира нов етап на творческата си работа – илюстрациите му към „Алиса“, представени на предходната изложба, са доразвити в илюстрациите му към „Рицарят“. Декоративните елементи са взели превес в изграждането на образите и формите в илюстрациите на книгата и по този начин самите те „изплитат“ нова, сложна сюжетност. Л. Чехларов се осланя на мотиви, директно заети от географията на приказката „Паячето“, като по този начин създава компилиран нов свят, плод на примитива на африканските народи и детската фантазия. В изложбата се представят и младите художници И. Газдов, Б. Бенев, Г. Чаушов и К. Миладинова. В общото послание на експозицията личат два главни аспекта – народният декоративен елемент и личните художествени търсения. Като цяло изложбата от 1970 г. е най-слабата до момента, но дава път на нови, млади художници да покажат своето творчество. Представени са общо 63 художника, някои от които с вече презентирани книги, а други само с проекти към произведения.
Тези общи черти на художниците, които се стремят да видоизменят реалността и да я превърнат в своя собствена интерпретация на литературния текст, характеризират в най-общ план посоката, в която родната илюстрация поема. В тази обща посока всеки автор намира собствен път и тръгва по него.
д-р Милена Радева